Пътуване до Монтреал с OLYMPIC AIRWAYS

  Още от самото начало искаме да споделим добрите си впечатления като цяло от пътуването. От излитането ни от летище София, до кацането ни на летище Дорвал не сме имали никакви проблеми.

1. София

  На аерогара София пристигнах около час-два преди полета. Време за последни прегръдки с роднини и приятели, снимки, пак прегръдки. Пращаш усмивки наляво и надясно, но ако за момент се отделиш от себе си и от специалното усещане, че си център на вниманието, ще усетиш, че зад усмивките на роднините се крият сълзи и неизказани тревоги...и те лизва лек полъх на гузна съвест... Остана ми малко време за последен поглед към Витоша - усещането е щипещо - гледаш и си мислиш кога и дали изобщо ще имаш възможност да видиш тази гледка с която си израстнал и се е запечатала дълбоко в съзнанието си.

  Багажа бях пакетирал в два кашона по 32 кг. Бях помислил и за носачите по летището - за тяхно улеснение освен облепването на кашоните със скоч, ги бях подсилил и с въже, което да ги улеснява при товаренето им - искше ми се за да избегна ритането, влаченето и бутането им - в единия бях побрал нов-новеничък компютър! С една дума - бяха се получили две спретнати кубчета 50х50х50 см. В залата на видно място срещу левия вход видях машината за пакетиране на багаж. Сигурно сте чували за нея - ползата от нея е несъмнена. Повъртях се наоколо чудейки се дали ще може да глътне кашоните. Е, глътна ги :) и ми ги сервира топли-топли, пакетирани в червен найлон. Никаква опасност да ги объркам! Струваше ми по 6 лева на парче. Дадоха ми малки листчета на които си надписах адреса в Монтреал и залепих на видно място на всеки кашон. Целта на упражнението е ако евентуално ми загубвят част от багажа(*), след време ми го изпратят на посочения адрес.

  Тръпка...на таблото за полетите светва CHECKING...понасям се с все багажа към гишетата за чекиране. Давам билета и паспорта. Слагам багажа върху лентата и с облекчение виждам, че съм уцелил горе-долу около 32 кила на кашон. Кашоните тръгнаха нанякъде по лентата. Аз, обратно при приятелите и роднините за последни прегръдки и целувки. Пак ме загложди усещането, че в последните дни покрай стягането на багажа, точно с най -близките хора не съм имал време да бъда достатъчно дълго.

  Подреждам се на опашката за митнически контрол. Нося само раница (ръчния багаж) и малка чанта през рамо - в нея съм побрал скъпоценния твърд диск(*) и документите по пътуването - паспорти, сертификати за селекция, билети и др. Минавам без проблем през скенера, раницата и чантата също, и се отправям към паспортния контрол(*).

  Вече съм в чакалнята за заминаващи. Пет минутки за отдих и оглеждане. Наоколо повечето имат вид на бизесмени или студенти във ваканция. Преобладава гръцката реч. На информационното табло на полета замига BOARDING, наредих се на опашка заедно с другите и хоп - в автобуса, който ви отвежда до самолета :)

  Току до самолета рейса спря и почнах да го оглеждам...дали не са забравили нещо при сглобяването ??? :) Помните ли как се бях постарал с багажа ? :) Успях да си видя кашоните чакащи да бъдат натоварени. Червени като светофари в тъмното, виждаха се от 30 метра без осветление :) Гледам - хамалите сноват непрекъснато между кашоните и самолета и си казвам - айдее сега, остава пък да не могат да ги поберат :) ха ! оказа се, че целия друг багаж е тъмен и в ноща не се виждаше...а мойте кашончета подпират цялата камара ! Хеле, стигна се до тях и аз вече с инженерна гордост очаквах как хамалите ще ги хванат за удобните въжета и ще ги качат...упс...браво...аз не мога да подхвърля 32 кила на 2 метра......ама незнайния юнак така направи :)

  Самолетът беше BOEING, от малките. По спомени, като че ли TU-154 са по-големи и по-луксозни. Не че вътре обстановката бе както в софийски Икарус, но като начинаещ пътник очаквах може би нещо по-така :)

  Настанихме се цялата компания и зачакахме народа да се качи и да тръгваме :) и тогава за първи път чух "гръцко-английски" език. Като че ли обясняваха какво да се прави ако кацнем на море. Или ако самолета се разхерметизира. Стюардесата май не й пукаше много какво ще правим точно, заизвива се като танцьорка на пилон когато започна да навлича спасителната жилетка :) Беше кратко но много поучително поне разбрах, че пакетите под седалките не са парашути :)

  Най-сетне излетяхме...стръмно стръмно нагоре.

  Казах си - край - досега всичко беше на теория - приказки за емиграция на срещи на по бира и картофки, истинското изпитание тепърва започва.

  За съжаление, зимата дните са къси и от София можах да видя само светлините.

  След време- закуска. Капризните да внимават :) Менюто беше по избор (2 възможности) но в общи линии би тябвало да е нещо гръцко: филийка черен хляб, сърмичка, някаква паста от риба (или филе от сьомга), печено-панирана чушка, сокче и за подложка (май за да не цапа чинийката) - едно марулено листо. За десерт - някакъв супер захарен крем. Обаче не се оплаквам-с тази храна натрупах още житейски опит :)

  Бяхме се приготвили за блажено мързелуване, но докато се усетим - "връзвайте си коланите-приземяваме се". Стана горе-долу така както ни го бяха казали - излитане, хапване, кацане :).

2. Атина

  Нощна Атина е впечатляваща, представям си какви красотии ще видят тези които ще пътуват пролетта и лятото. Нанизи от светлини, на места отразяващи се в морето. Залепихме се за илюминаторите и ахкахме и охкахме. Като че ли пилотът нарочно направи няколко завойчета за наше удоволствие. Изтекоха ни очите....красота...това което видяхме от София излитайки изобщо не можеше да се сравнява с това което преминаваше в момента под нас.
  
   Ръкавът за пасажери се долепи до самолета и народа започна да се изнася. На атинското летище няма летищни рейсчета. Като тръгнах по ръкава реших, че най-добре ще да е да се движа с общия поток. Човек като че ли не може да се обърка - въпреки многото завойчета, всички се движихме в коридор. Ескалатор надолу и се нареждам на опашката за паспортен контрол. Бях се начел на страхотии за гърците и с леко притеснение се чудех кога ли ще ми кажат че трябва я пари да показвам, я билет да си купувам. Минах си съвсем културно, само с едно Hello..Thank you! от страна на офицера.

   Още като купувах билетите на Olympic в София ми бяха дали ваучери за хотела в който щях да нощувам. Бяха ми казали - като се кацне в Атина, след паспортната проверка право насреща е гише "Транзит" - отивате там и си давате ваучерите. Хммм...имам чувство за ориентация, но след паспортната проверка право напред имаше само стена :( Тръгнах надясно и се озовах пред нещо което ... еее - зали,зали,зали една след друга - като погледне човек, се образуваше галерия по-дълга от футболно игрище. Като няма накъде, тръгнахме напред и цялата компания зяпахме наляво-надясно да видим прословутото гише "Транзит". С питане далеч се стига и след 2-3 отговора на любезни служители разбрахме, че трябва да търсим гише 'Hotel Desk' , което пък било на горното ниво. Лесна работа - с ескалаторчето нагоре едно ниво, И пак се почуствах малък. Таванът на залата - нейде в небесата, а края не се вижда. Беше почнало да ми става леко притеснено, имах чуството че се разхождам из летището вече половин час без резултат. А хора почти нямаше. Хайде пак надясно - ходя и гледам във всички посоки за да не пропусна деска. Хеле, най сетне го намерихме - о! щастие! и служителка се намери с която да говорим. Бях се приготвил да ми кажат - рейсът замина, ще спите на гарата :) Но изненадата дойде от неочаквана посока - любезно ни уведомиха, че сутрешния полет е преместен два часа по-късно. С което пък намазахме бонус-вечеря в хотела.

   Изчакахме още две заблудени души да минат през деска, и служителката ни поведе вкупом към рейса - навън приятна изненада - неочаквано мека нощ. Бяха ни казали (-4) но определено беше поне (+4) градуса. Взимаме отново асансьор до долното ниво и се включваме към вече чакащите. И първа изненада - пресичаме улицата и някакъв рейс се заковава на 10 метра от нас и чинно ни изчаква да се източим. Имах чувството, че ако се спра по средата и не мръдна от пешеходната пътека, той така и щеше да си остане там.
Дойде и нашия рейс,а ние последни на опашката. Тръгваме да се качваме, шофьорът - йок, не може да влезете. Това е, казвам си, все пак май на летището ще се спи :). Набутахме му отново ваучерите и ... е трудно е да се опише. Стана интересен диалог на гръцки между него и служителката от деска. Гвоздеят на програмата бе че тя се беше върнала вече на горното ниво и си подвикваха като стари комшии от балконите :) имаше-нямаше 40 метра между тях. Стана му ясно на шофьора и ни пусна :) насядахме роднина-милиционер, роднина-милиционер :)))) в нашия случай - пътник-раница,пътник-раница....и се приготвихме да се любуваме на атински изгледи. Рейсчето обаче врътна някак си в обратната посока - извън Атина...и след 30 минути завойчета ни стовари пред хотел "Армония". Прилично местенце, мисля, че повечето ако не и всички минали с Олимпик, отсядат там.

  Хотелът е малко възнаграждение за допълнителните 30 минути пътуване с рейс. Около летището явно кипеше строителство заради олимпийските игри. Работното време беше свършило, но всички машини бяха подредени като за парад за следващия ден.

   Първоначално гледката е малко странна - имахме чувството че се движим из строителна площадка. Но скоро това остана назад и рейса излизe от града. Почти целият път до хотела беше осветен. Гледаме през прозореце - тук къщичка, тук хотелче. Може би тези които пътуват отдавна са забравили какво точно преживява човек в такива моменти. Малко еуфория, малко разколебаване, и трудно обяснимото усещане че това което виждаш вече не е "у дома".

   ...Вече на рецепцията в хотела...оказа се че не може да се обадим до България, защото трябвало да имаме съответните фонокарти. Интернет в хотела няма. Разпределиха ни по стаите. Вместо ключ-магнитна карта. Влизаш с нея, включваш тока пак с нея. В стаята си имах и сейф, но бях прекалено нетърпелив да се опитвам да го отворя и да си сложа драгоценните документи и пари в него. На практика и той работи с магнитната карта, но пък магнитната карта беше вече мушната. Зачудих се ако извадя картата дали на тъмно ще мога да отворя сейфа. Но специализацията ми свършваше само до шперц денем и се ориентирах към терасата...Еххххх гледкааааа...море, звезди, под мен осветен синкав басейн...ех, що Канада не стигаше дотук ? И някъде наблизо - рев на мотори. Край , казах си, няма начин, след вечеря отиваме да гледаме законно или незаконно нощно рали. Нещо от типа на това което става в София на боянската магистрала...и като забихме тази идея като гвоздей за нощната ни програма, се изстреляхме към спечелената вечеря. Екзотика :)))) супа от боб с макарони, салата от червено цвекло (кажете как да си махна петното от пуловера!), печено пиле с ориз. И още двама българи в командировка - през една маса от нас :)

   Натежали от гръцка кухня, се понесохме дружно към пистата за залагания. В джобчетата ни - стотинки и бонбонки.

   Писта за надбягвания ?? Тц ! Оказа се нормална улица, досущ софийска с 2 ленти и 4 платна.....и светофар на 200 метра от нас...стоим си ние и гледаме местните как си фучат със 100 км в час, с някакви колички от типа на голфчета и други от този калибър. Всички форсират и за кеф на публиката (ние) като че ли си бяха махнали ауспусите. Решаваме да се поразходим по тази уличка до първия светофар...да се потопим в атмосферата и да позяпаме къщята. Ама страх....по едно време се подредихме едва ли не в колонка по един - иначе изживяването, че някои прелита със 100 на половин метър от теб е пикантно но започваш да се чудиш дали ще се добереш на сутринта цял до самолета. Но забелязахме и друго - точно на светофара тези образи спираха и си чакаха чинно да им светне зелено....без форсиране и придвижване на пръсти. Нещо което за софиянци (каквито сме) ни се струваше като оптическа измама.

2.5. Атина-Монтреал

  На сутринта ме събуди хор от аларми - GSM , супер-будилника ми с 4 аларми и накрая се обадиха от рецепцията. Бърз поглед през прозореца - вън всичко още синкаво и заспало...

но отсрещните хълмове, покрити само с храсти и редки горичкибяха вече огряни от изгрева....гледам и се чудя какво ми предстои - от почти райска гледка след десет часа ще съм на '-30'. Няколко бързи снимки за спомен от последните минути на топло :) и цялата компания се понесохме към ресторанта за закуска.

   Самата тя беше страхотна, просто няма да ми стигнат думите. Домакините бяха направили шведска маса като за 100 души а ние бяхме само 5.....дали защото бяхме станали първи не знам...даже по една щипване да бяхме направили от всяко нещо което беше предложено, пак нямаше да може да опитаме всичко. А и всичко беше огряно от слънце, през прозорците се усещаше морето....хич не ни се тръгваше.

  Малкото отредено време за закуска мина в опитване на туй-онуй....ееех, бяхме обзети от приятна тежест в краката и нежелание да ставаме. Все пак скоро настана време да потегляме. Доволни, нарамихме раници и палта и се изкнизахме към рейсчето за летището. Последната снимка от хотела, където оставихме най-приятни спомени:

  Имахме късмет с това двучасово закъснение на полета. Слънцето беше изгряло и имахме възможност да се полюбуваме на това което бяхме пропуснали на идване:

Погледи назад и настрани
Наляво (надясно е морето)
Напред към Атинското летище (зад хоризонта)

  На летището в Атина допуснахме грешката първо да си купим карти за телефоните и чак след това да минем на чекинга(*). Какво да се прави :( притеснението ни, че не се бяхме обадили вечерта до роднините бе достатъчно голямо за да ни накара да забравим вече дадените съвети. Имам усещането, че на чекинга минахме последни. Обработиха ни документите успоредно, за да минем по-бързо. Поискаха ни паспортите и 'чаршафите' за емиграция. С това се приключи. Последва паспортен контрол и митническа проверка.Без проблеми преминахме всички етапи и се озовахме в края на опашката от чакащи за самолета. Понеже сме "зимни" емигранти, бяхме се облякли дебело , едвам се издържаше. Пухените якета с всяка минута ни ставаха все по-огромни и хлъзгави - както и да ги подмятахме, все неудобно се получаваше. А в залата - шарения от раси - намисляте си някаква, оглеждате се и скоро намирате неин предсставител.

   И нашия ред дойде. Пак заради късното чекиране се оказахме към края на самолета, на средните редове. Не беше тясно. Единствения проблем може би е побирането на ръчния багаж вкупом с пухените якета в багажните отделения над главите ни. Но и на това се намира решение - намерих съседно отделение и с позволението на собствениците на тамошния багаж успях всичко да побера и да си седна доволен на местенцето. Нетърпение и приповдигнат дух. Това са усещанията които ни бяха обзели. След едно прекрасно прекарване в Атина, след безупречното обслужване на всички - от хотела и от летището, вече седяхме на местата си и тръпнехме в очакване.

   Още ме е яд че нямахме места до прозорец....следващия път ще се постарая повече :)
Полетът с Олимпик от Атина до Монтреал е точно 10 часа. Очаквах да съм сгънат на осем....но никой от нас не беше метър и петдесет (освен дущеря ми) и на всички ни беше удобно.... За 10 часа тя успя да изгледа 5 пъти филма "Херкулес" на Уолт Дисни :))
Храна сервираха два пъти - горе-долу същото на вид и съдържание както и на предишния самолет - странни комбинации между зелено и бордо, пак риба и някакъв супер захарен десерт. Алкохол не сме искали, макар че на арабите до нас комай това им беше основното меню за 5 от 10те часа полет. Имаше и други странни птици, които оползотвориха десетте часа в спане в различни пози. През повечето време илюминаторите на самолета бяха със спуснати капаци - може би заради вредните лъчения които са по-силни на тази височина, макар че вътрешно се питах защо ли стъклата нямат защита. Но в крайна сметка 50% от полета е над океана, а и на 10 000 метра надали може да се види нещо. Гледахме филми, често превключвахме на служебния канал с полета. Наистина, полета над океана си е гооооляма скука, научихме наизуст южните брегове на Гренландия.

3. Монтреал

  В момента в които самолета полетя над източния бряг на Америка, си казах - еееее вече пристигнахме. Ура! Но уви - наложи се още час-два зяпане - практически полета не е точно на линията към Монтреал. Самолета влиза от север през Лабрадор и завива на югозапад.Ще ме извините но още не съм на 'ти' с географските имена в района. Минахме близо до град Квебек и чак след него се появи Монтреал. Тия около нас или бяха редовни пътници по тази линия или ги беше страх от високото....не понечиха даже да вдигнат капаците на илюминаторите. Хеле, по-близкия бе повдигнат по едно време, точно в момента в който самолета започна да прави завойчета във всички посоки. А даже и първолаците знаят - при завой се накланяме и може да се види малко повече от пеизажа. Е, малко повече е силно казано :) но поне вече и под хоризонта. С една дума - видяхме първите квартали на Монтреал. Явно съм очаквал да видя нещо по-урбанизирано. Малко разочарование - това долу беше като вилна зона някъде около София. Правоъгълни улици, еднакво наляво, еднакво надясно, еднакво докъдето успях да видя. Мъничък вътрешен шок :) къде е супер-цивилизацията ? Защото за един закоравял софиянец, израснал сред тухли и бетон, модерно значи високо...а долу се стелеше един килим от 'барачки' бих казал....нейсе преглътнах си изненадата някъде при цветното ядене.
  
  При тръгването от София си бях приготвил списъци с вещите от багажа. Нямах време нито да го оформя разпечатан за митничарите, нито да си направя списък на нещата които ще последват. Малко преди кацането стюардесите ни раздадоха митническите декларации...чудих се какво точно да пиша, в крайна сметка реших да карам по-наедро - дрехи, кухненски прибори и т.н. в този род - описах реално нещата по категории със съвсем приблизителни оценки на цената. Казах си - нямам нищо извън нормативите, не може да имам проблем.

  Кацнахме. Ръкопляскания...ха, точно в стил Бруно Бозето(кацането на самолета)....явно много хора не са очаквали изобщо да кацнат и в ръкопляскането можех да си представя нотки на учудване...

  И започна изнизването от самолета. Тук се налага едно малко отклонение - почти цялата предна половина на самолета беше окупирана от арабески - обобщително и за арабите и за индииците, общо казано от страните на юг и на изток от България, хора иначе симпатични. И въпреки вроденото ми чувство за творчески безпорядък се наложи да поспра на пътеката и да оценя за миг усилието което бяха положили за оформяне на самолета. Стоя на пътеката в захлас - какво ли не се влачеше по пода - вестници по 70 страници във формата на японски ветрила, одеала, възглавници...само тюрбани дето нямаше. Имаше и сладки бебенца, които явно си почиваха за малко преди да пореват още и да допринесат за общото веселие.

  Жега ! Това бе първото ми физическо усещане - с пуловер, раница, чанта и пухено яке под ръка, притеснен от това кой документ къде се намира, какво ще трябва да вадя и т.н. И облекчение, че всичко мина благополучно и най-сетне се намирам там закъдето тъй драпах цяла година. Бърза проверка - колко ли е часът 'у нас' ? Такива проверки правехме почти непрекъснато през първата седмица в Монтреал - просто има период в който човек като че ли живее още и на двете места.
Бях чел отзиви за Дорвал като за доста забутано място, представях си го малко като нашенска шкембеджийница - със стени боядисани с блажна боя, прихлупено и т.н., оказа се нормално летище, наистина не с размерите и блясъка на Атинското, но да си кажа честно, нали нямаше да се наложи да живея на Дорвал та много не ми и пукаше.

  Сценария бе същия както в Атина - излиза се от самолета и с общия поток - на паспортна проверка. Залата е средно голяма, с оформена пътека на зигзаг - за нашенци да не се бутат, пак справка Бруно Бозето (редене на опашка).
В зиг-заг беше оформена цялата зала пред гишетата - добре че по това време бяхме кацнали само ние та не се наложи много да чакаме... хем бяхме по-назад от средата а минахме някъде за десетина минути.

   След паспортната проверка, на друго гише следва записването на парите и попълването на документите за PR карти (прави се от служителите, не от вас, вие само подписвате формулярите на финала). За парите служителката ме попита с колко пари идвам и аз почвам да рецитирам последните данни за кръстосаните курсове на валутите и за травъл чековете. Тя се усмихва и ми казва - неее само това което носите кеш. Олекна ми - очевидно може да се мине и без никакви пари освен джобните. Аз си носех 1000$CAN за първия наем и първите покупки, тя така и записа в документите.

   После се отива в офиса на имиграционните, там записват адреса, на който могат да ви открият, записват ви среща в карфура, дават ви разни брошурки с информация...
Накрая, след приключване на всички формалности се прибира и багажа от лентата. Двата кашона се побират точно върху количката, пухеното яке и то се озова там (най-сетне).

   С багажа се отива вече на митническата проверка. Мойта офицерка беше симпатична 20-22 годишна квебекарка. Пита ме дали нося нещо 'по-така', споменах само за компютъра. Поиска ми фабричен номер, аз и показах гаранционната карта с 100 номера , повдигнах рамене и казах нещо в смисъл 'ми това е положението'. В крайна сметка записа номера на гаранционната карта. Ако й бях казал ЕГН-то си и него щеше да запише... Тук се декларират алкохол, цигари и храна, ако носите. Носенето на повече от позволения лимит води до плащане на мита върху наднормените количества.

  И малка забележка - макар че цялата компания премина през едни и същи формалности, имаше леки разлики в протичането им. Примерно - езика на брошурите които ви дават (френски или английски, то е ясно), това че на някои им защипват сертификатите за кацане на паспорта а на други им го слагат само в него, за сумата която записват в тези сертификати и др. Не описваме съвсем подробно, защото предполагаме, че може да има още много варианти .

  Практически оттам минахме като експрес - има няма 10 минути и бяхме вън където ни чакаха приятелите.

До скоро ! :)

Статията е подготвена по общи спомени и преживявания на:
Rosi i Bobi,
Godis i miniGodiska,
Clio

* Препоръка за пакетирането на багажа (в случай на повреждане или изгубване на част от него): При пакетирането направете куфарите (чантите, кашоните) взаимозаменяеми, т.е. сложете във всеки куфар от всичко по малко (дрехи, посуда и други лични принадлежности и вещи). Така, ако случайно се окаже, че е загубен един от тези куфари, няма да останете без нито един панталон или чифт чорапи за смяна, поне за на първо време и ще имате поне една вилица и чиния за първата си вечеря на новото място.
* Ако носите твърди дискове, дискети и други подобни - скенерите по митниците не им оказват вредно влияние.
* Ако носите картини, гоблени и подобни, нескъпи 'културни ценности' - трябва да имате печати и сертификат от НХГ за да ги изнесете. НО!, на нас никой не ни ги поиска, въпреки че гоблените бяха в ръчния багаж и 100% са били забелязани на скенера.
(обратно в текста)

* Ако заминавате без семействата си - не забравяйте декларациите за половинките си - без тези декларации те няма да могат да минат границата с децата. Тези декларации се правят при нотариус. Декларацията я взима българският митничар, по-нататък никой няма да ви я потърси.
(обратно в текста)

* Пак да напомним - като пристигнете на летището, първо на чекинга - за да имате по-предни места в самолета. Това определя мястото ви наопашката при паспортната проверка на Дорвал. Ние пътувахме през зимата, когато има по-малко емигранти и чакахме около 15 минути - недостатъчно за да се отегчим. Но може би лятото положението е по-друго.(обратно в текста)